Какво разбират хората, когато чуят думата „лобизъм“? Биха ли лобирали за кауза? На кого (не) вярват?
Докато политиците обсъждат закон за регулацията на лобизма, а ние, които професионално се занимаваме с комуникации очакваме евентуалния резултат с леко притеснение, решихме да попитаме нашият семеен съвет – The Family Council.
Family Council е платформата на The Smarts Group за потребителски проучвания, която ни помага да разбираме нагласите и мненията на хората в дълбочина. В нея сме събрали над 150 човека от цяла България, представители на всички възрасти, нива на доходи и видове домакинства. Там са нашите приятели, роднини, приятели на роднини и роднини на приятели.
Там са и напълно непознати хора и колкото и да са различни всички те, има нещо, което ги обединява – те не се занимават с реклама или маркетинг.
Те са това, което наричаме обикновени хора – служители в администрацията, в частни компании, собственици на малки бизнеси, майки, баби. Когато имаме нужда от човешки поглед към някой наш настоящ или потенциален клиент, когато искаме да тестваме идеите си или пък искаме да разберем какво разбират те от нашите или конкурентните реклами, ние се обръщаме към тях.
Family Council за лобизма
През май 2025 г. проведохме анкета с 21 участници на възраст между 18 и 65 години от София, Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Враца, Перник и Стара Загора, за да проучим тяхното мнение относно лобизма и прозрачността при взимане на политически решения в България.
Повод за интереса ни е поредното обсъждане на закон, който да регулира лобизма в страната. Държавата е поела ангажимент към ЕС за приемането на такъв закон, който безспорно може да бъде полезен. Но, както често се случва, нещата поеха в неочаквана посока и последните версии, които се обсъждат от работните групи на правното министерство са определяни от някои специалисти като стряскащи, цензуриращи и заплашващи основни граждански права.
Научихме много интересни неща за това как хората гледат на независимите експерти, лобирането за различни каузи и още теми, които са важни за всеки специалист по публични комуникации. И най-вече – какво е необходимо, за да бъде върната част от изгубеното доверие на хората в институциите. Тях ще споделим в статията по-долу. А възможността за допитване до нашите семейни съветници е отворена за всички, които имат нужда да разберат какво мислят обикновените хора. Ако имаш нужда от мнението им, пиши ни на fc@thesmartsgroup.bg и ще се свържем с теб.
Лобизмът между необходимостта и подозрението
Анкетата ни започна с прост въпрос: „Какво е лобизъм?“. Повечето от участниците определят лобизма като „натиск“, „влияние“ или „прокарване на интереси“.
„Лобизмът е дейност, при която физически или юридически лица се опитват да повлияят на решенията на политиците и институциите“, казва Гергана от Стара Загора. 23-годишната Бетина от София определя лобизма като „неформален политически натиск“, а Томас от Бургас описва това като „извънзаконов натиск за решение“.
Наред със скептицизма обаче, в анкетата присъстват и по-балансирани или конструктивни тълкувания. За някои участници лобизмът е просто форма на застъпничество в интерес на група или идея. „Когато лице или група хора се опитват да влияят на политическо решение (положително или не)“, казва 24-годишната Ния от София. „Представителство на дадена общност пред по-широкото общество“, обобщава Даниела, също от София.
Макар съществуващото недоверие да е осезаемо, част от съветниците ни правят разлика между злоупотребите и потенциала на лобизма като демократичен инструмент при подходяща регулация.
Може ли лобизмът да бъде полезен
Интересно е, че повечето от съветниците ни, които се включиха в анкетата, вярват, че лобизмът може да има положителна роля в обществото, но при условие че е прозрачен и строго регулиран.
Това показва рационалното осъзнаване на потенциалните ползи от добре организирано и прозрачно застъпничество. Въпреки това някои от тях демонстрират по-резервирани нагласи, поставяйки конкретни условия за неговата приемливост – например задължително оповестяване на финансовите връзки и прозрачност на мотивите. Томас от Бургас продължава напълно да отхвърля идеята за полезност на лобизма, изразявайки скептицизъм и недоверие към самата същност на лобистката дейност: „Най-често се лобира за неща, които обществото не харесва“. Това показва, че в нагласите на хората съществува не само рационален, но и дълбоко емоционален и културен слой, оформящ отношението към подобни процеси на оказване на влияние в една или друга посока.
Готови ли сме да лобираме за личните си каузи?
Интересно е, че въпреки това недоверие към практиката, 20 от 21 съветника (включително и Томас) заявяват, че биха лобирали за своя кауза. „Да, бих лобирала, но не съм запозната с начините на действие“, казва Бетина от София. Това ясно подчертава необходимостта от по-добра информираност относно методите за застъпничество.
В същото време, когато попитахме участниците как точно биха лобирали, се сблъскахме със сериозен дефицит на конкретни идеи и механизми. Повечето посочват общи или неясни отговори като „не съм сигурен“ или „чрез организации“. Малцина споменават използването на неправителствена организация, обществено обсъждане или подписки и протести.
Може би между висока готовност за действие и ниска информираност за процедурите с крие една от причините за ключовия проблем в българското общество: хората са отворени да защитават своите интереси, но не знаят как ефективно да реализират тези действия в рамките на демократичната система.
Платени застъпници в медиите – необходими или опасни?
Донякъде изненадващо, около две трети от анкетираните подкрепят участието в медии на платени застъпници, но при условие че тяхната обвързаност е публично оповестена. „Ако са платени застъпници трябва това да бъде ясно заявено както се прави с рекламите или продуктовото позициониране. Хората сами могат да преценят дали да вярват на човека на база на тази информация.“, казва 41-годишният Пламен от Пловдив.
Въпреки това, усещането за скрити интереси и манипулация е широко разпространено. Милена, също от Пловдив отбелязва: „Отношението ми е смесено, тъй като чрез такъв тип хора се постига повече информираност, но в някои случаи тя може да бъде подвеждаща или грешна.“
Яна от София изразява открито недоверие: „Против защото се гледа само заплатената сума, а не качеството на идеята“. Нейното мнение показва и недоверието към медиите – явно за нея всеки с достатъчно пари може да си плати да се появи в някоя медиа и да защити дадена кауза или тема.
Ния, също от София е още по-крайна, въпреки своите само 24 години: „В България “платените” неща са се изродили твърде много. Не мога да приема като чиста монета никога едно платено мнение, особено в ефира. Дори и това мнение да е в мой интерес – не бих го приела насериозно и не бих имала доверие на лицето и групата зад него, знаейки, че му е платено да го комуникира.“ Това подчертава важността на прозрачността в комуникацията и сигнализира за дълбоко вкоренено недоверие, което може да бъде преодоляно само чрез последователна откритост и яснота в обществените отношения.
„Независим експерт“ – доверие или ирония
Понятието независим експерт предизвиква объркване, съмнение и иронични усмивки сред нашите семейни съветници. Макар 33-годишният Николай от Варна да описва този образ с идеалистични характеристики като „човек с дълбоки познания в дадена област, който не е обвързан с политически, корпоративни или лични интереси“ или „неплатен експерт по някаква тема“ – мнозинството изразяват сериозни резерви към реалното съществуване на подобни фигури.
„Не смятам, че съществува такова нещо, защото всеки е зависим по някакъв начин“, казва Пламен от Пловдив. Илиян от София добавя: „От тъжния ми опит с ‘независими експерти’ бих казал, че не вярвам на тяхната независимост.“ Сред саркастичните коментари откриваме и формулировки като на Ния: „Експерт със скрити зависимости“ и Миглена от Варна: „Най-често – платен от неизвестен източник“. Томас от Бургас нарича етикетът „експерт“, който участници в телевизионни предавания, например, си слагат като „фалшив претекст за платени позиции“.
Въпреки това, някои участници правят опит да запазят баланс. Един от съветниците ни коментира: „Независим може да се разгледа като неутрален, взимащ предвид и контра и про страните… Но дали има наистина такива – не мисля“, съмнява се Бетина от София. 53-годишната Мариета от Пловдив смята, че става дума за човек, който „работи по-скоро като академична фигура, не като участник в корпоративен свят, но предвид че всичко изисква финансиране – не вярвам в независимостта на хората“.
Отговорът на Мариета ни накара да спрем на място. В него се съдържат два от най-големите проблеми на съвременното, post-truth общество: както негативното отношение към системата като цяло, характерна за обществата с ниска степен на институционално доверие, така и изчерпания авторитет на експерта като символ на знанието. Той не просто представя факти, а задава рамката на обществения дебат. Когато и тази фигура започне да се възприема като подвластна на интереси, това сигнализира дълбока ерозия на социалното доверие, в която няма сигурна опора за ориентация – нито медии, нито институции, нито дори експерти. Така стигаме до ироничното „всеки сам си преценя“, с което вече свикнахме да описваме това отношение.
Обобщено, възприятието за „независим експерт“ е силно разслоено между една идеалистична дефиниция и преобладаващо скептично – дори цинично – отношение. Обществото разпознава нуждата от експерти, но вече не е сигурно, че може да им се вярва. Тази нагласа допълнително подкопава доверието в медийните дебати, където такива експерти често заемат централна роля, но рядко остават неоспорени.
Все пак има шанс за път напред. Той се крие в радикалната прозрачност. Дори скептично настроените респонденти не отричат нуждата от експертност. Те просто вече не вярват, че тя може да бъде необвързана. В този смисъл, искането не е за чисти експерти, а за декларирани, прозрачни експерти – такива, които открито казват кой ги финансира и от чие име говорят. Ако пък не са платени, нашите съветници изискват много ясно да се посочи какви експерти са те: „Експерт е много общо познание. Зад тази дума е необходимо да има покритие като опит, стаж, владеещи компетенции, постигнати резултати“, казва 54-годишният Неделчо от Пловдив.
Обществен или частен интерес
Попитахме нашите съветници как разграничават дали дадена инициатива защитава обществения или частен интерес. Отговорите им показват, че разграничаването между обществен и частен интерес е не просто трудно, а често изглежда невъзможно без лична ангажираност, задълбочено проучване и здравословна доза скептицизъм.
„Не мога да разпознавам. Затова се доверявам на проверени източници“, признава Бетина от София. „Трудно – обикновено изисква много повече проучване и запознаване с няколко гледни точки. Обикновено чета колкото мога по темата от няколко сайта и опитвам да избягвам социални мрежи“, казва Пламен от Пловдив.
Отговорите могат да се групират в няколко основни подхода:
Рационален анализ на източниците – част от съветниците ни се информират от различни медии, проверяват кои организации или личности стоят зад инициативата, проследяват финансирането и очакваните ползи. „Информирам се кой я подкрепя и инициира, какви биха били последиците и кой ще спечели, ако бъде реализирана“, казва Миглена от Варна.
Интуитивен и персонален подход – други разчитат на субективна преценка, доверявайки се на личното си отношение към инициативата или нейните говорители. „По това кой е облагодетелстван от нея“, казва 39-годишната Димка от Враца.
Цинизъм и недоверие – немалко респонденти открито заявяват, че не вярват в истински обществени инициативи. „Почти винаги е частния, в нашата държава – политически“, пише един от тях. А друг споделя: „За съжаление съм убедена, че зад всяка добра кауза/инициатива накрая се оказват обслужени нечии интереси, дори да не са заложени от самото начало“, казва 53-годишната Мариета от Пловдив.
Общият извод е тревожен – повечето хора не се чувстват сигурни в способността си да разграничават общественото от частното. Дори когато се стремят към обективност, често се натъкват на липса на прозрачна информация или на публични фигури с компрометирана репутация. „Като проследиш даден политик с кого има отношения… всеки е някак обвързан. Иначе нямаш власт“, отбелязва Мике. Тази позиция подсказва дълбока ерозия на доверието и усещане, че чисти инициативи са рядкост, а обвързаностите – правило, а не изключение.
Платени ли са участията в медиите?
14 от 21 участници вярват, че повечето медийни участия на политици, бизнес или представители на неправителствени организации са платени. Тези резултати затвърждават заключенията от останалите отговори – недоверието в институциите и усещането за задкулисни договорки са широко разпространени.
Какво дразни хората в публичния дебат
Искахме да проверим какво дразни напоследък нашите семейни съветници. Въпросът за последния дразнещ сблъсък с публично прокарвани тези отключи разнообразие от отговори, но зад тях се крие ясно очертано недоволство от едностранчивостта, повърхностния дебат и липсата на автентични обществени приоритети. Макар някои участници да заявяват „нямам спомен“ или „не се сещам“, повечето имат конкретни теми, които възприемат като символ на манипулация или подмяна на дневния ред.
Най-често споменаваната тема е въвеждането на религия като задължителен предмет в училище. „Постоянно ме дразнят. Последно беше за задължителния предмет Религия в 1 клас и как това е много по-важно от оправянето на образователната ни система“, казва 23-годишната Бетина от София. Към нея се присъединяват и Димка от Враца, както и Пламен от Пловдив, което показва доста разнородния характер на хората, подразнени от темата.
На второ място се откроява темата за референдума за еврото, която предизвиква остра реакция при няколко респонденти. „Румен Радев с референдума за приемането на еврото“, казва 24-годишният Борис от София. Друг пита иронично: „За референдума за еврото ли питате?“ – реакция, подсказваща, че темата е силно експлоатирана и възприемана като политически инструмент, а не като действителна грижа за обществото.
Третата група от коментари засяга общото усещане за манипулация в медийната среда. Един респондент отбелязва: „Дразнещо е представяне на новините от една гледна точка, което се случва ежедневно. Не се дава пълна информация и право на мнение и избор“, възмущава се Нино от Пловдив. Друг критикува видеосъдържанието онлайн: „YouTube в момента е свободна арена за такива тези. Силно отличими са хора защитаващи силно поляризирана позиция. Бих искал да знам кой, колко и защо им плаща, ако това се случва“, казва 42-годишният Иво от Русе.
Сред останалите индивидуални примери се открояват въпроси около LGBTQ теми в училище, войната в Украйна, както и прокарването на корпоративни интереси чрез публични фигури, като случая с Делян Добрев и възобновяемата енергия. Макар и различни по тематика, тези примери се обединяват около обща характеристика – възприемат се като изкуствено наложени, несъществени или прикриващи други, по-съществени обществени проблеми.
Как го правят по света
Лобизмът произхожда от САЩ през 19 век, като действително е свързан с президента Грант, който посрещал посетители в лобито на хотел Уилард във Вашингтон. Това породило термина „лобист“ – човек, опитващ се да повлияе на политически решения чрез директен контакт.
В САЩ лобизмът е силно регулиран от Закона за разкриване на лобистките дейности (Lobbying Disclosure Act от 1995 г.), който изисква регистрация на лобистите и публични отчети за техните дейности.
Например, законът задължава регистрираните лобисти да представят тримесечни доклади с подробности за техните клиенти, конкретните политически въпроси, за които са лобирали, и сумите, похарчени за тези дейности.
В допълнение, през 2007 г. бе приет Законът за прозрачност и отчетност при лобирането (Honest Leadership and Open Government Act), който допълнително засили ограниченията и въведе забрана на подаръци и пътувания за членове на Конгреса, както и изискване за двугодишен „охладителен период“, през който бивши сенатори и представители не могат да се регистрират като лобисти.
Тези мерки целят да повишат доверието на обществеността и да минимизират влиянието на непрозрачни или скрити интереси върху политическия процес. Те са въведени в отговор на множество скандали, включително случаите с Джак Абрамоф – лобист, осъден през 2006 г. за корупционни практики, който използвал финансови стимули, за да влияе на конгресмени.
Регулациите също така имат за цел да ограничат т.нар. вратички в отношенията между бивши държавни служители и индустрии, към които те преминават след напускане на публичната длъжност – процес, известен като revolving door.
По този начин се цели предотвратяване на конфликти на интереси и гарантиране на това, че публичната политика не се оформя от частни интереси зад кулисите.
Европейският съюз също има строг регламент – чрез Регистъра за прозрачност на ЕС. Той включва задължителна регистрация и публично достъпна информация за срещи между представители на институциите и лобисти.
На другия полюс са страни като Русия и Грузия, където законодателството поставя НПО сектора под общ знаменател като „чуждестранни агенти“. Това законодателство е въведено с цел ограничаване на външното влияние и засилване на държавния контрол над гражданските организации.
В Русия, например, законът от 2012 г. задължава всяка организация, която получава финансиране от чужбина и участва в политическа дейност, да се регистрира като „чуждестранен агент“, което води до стигматизация, засилен надзор и ограничаване на дейността ѝ.
В Грузия подобна инициатива през 2023 г. предизвика масови протести, защото се възприемаше като удар по свободата на изразяване и гражданския сектор. Такива мерки често целят да ограничат независимия контрол върху властта и да подкопаят общественото участие в политиката чрез натиск върху организациите, които работят в защита на човешките права, прозрачността и демокрацията.
Законът за лобизма не е магическо решение, а само част от по-голям пъзел
Анализът на нагласите на нашите семейни съветници показва ясно, че недоверието към процеса на взимане на политически решения в България е дълбоко и системно. То не се дължи единствено на липсата на регламент за лобизма, а на много по-широк набор от фактори – отсъствие на прозрачност от страна на институциите, неразбираеми обществени процеси, ниско ниво на информираност и политическа култура, както и продължително усещане за подмяна на дневния ред с частни интереси.
Законът за лобизма, колкото и добре структуриран да бъде, не може сам да създаде доверие. Той може да бъде полезен инструмент, но само ако се впише в по-широка стратегия за възстановяване на обществения диалог, утвърждаване на отчетност и изграждане на критично мислеща публика. Съветниците ни често изразяват не просто несъгласие, а умора и скепсис: към медиите, към „експертите“, към механизмите, които би трябвало да представляват гражданите.
Истинската промяна ще изисква не просто нов закон, а нов подход – към институционална прозрачност, към публична комуникация и към участието на самите граждани. Доверието не се гласува с наредба. То се печели с постоянство, почтеност и откритост.
Както гласи английската поговорка: „Няма вечни приятели, има вечни интереси“. Въпросът е как тези интереси да служат на обществения интерес – прозрачно и отговорно.
Открий истинските нагласи с Family Council
Искаш да се допиташ до нашия семеен съвет? Винаги е на разположение за теб – изпрати ни имейл на fc@thesmartsgroup.bg и ще се свържем с теб.
